Saturday, 6-March-2010
част:30 - Финландия, през погледа на един габровец
Пълната история до последната написана глава
Част 30
Въпреки лятото и жега, която беше почти +31С което за тези географски райони си е направо постижение, ще се опитам да започна този си разказ с нещо което навява тъжни мисли или какво сдледва когато някой напусне тоьзи сят. Така де, няма да се впускам в преразказ разсъждение върху това а ще се опитам скромно и по спомени да преразкажа това което аз запомних и разбрах. Първото нещо което се случва е да се намери в коя църква ще е мероприятието, дали ще се ползва фирма за всичко или само за извозване не покойника, информиране на потенциалните присъстващи и т.н. Ако помните някъде в по-предни глави разказах че всяка община събира църковна такса. Иманно от тази такса се заплащат кръщенета, погребения и подобни ритуали, като сватбата по спомен се заплаща отделно но определено е доста по-малко от тов което трябва да се плати ако не сте внасяли. Сега някак си изневиделица нахлуа спомен от една новина,че член на предният парламент се бе изказал негативо за нещо свързано с хората с лява ориентация(не говоря за социалисти), което предизвика гнева на общността им, какот и на хора подкрепящи ги като в резултат те изтеглиха членството си от църквата и следствие на това доста пари спряха да постъпват в нея, което пък накара свещенниците да се опитват да оправят
Политическият скандал. Ей това да ви е познато? Но аз май много се отплеснах и този път.
За близките на починалия има два избора – той да бъде кримиран и урната погребана, или прахут разпилян над любима местност или езеро. Това обикновено е предсмъртно желание оставено от починалия, но не са изключени и такива решения от страна на родствениците. Другото си е стандартно – ковчег и айде под земята.
Независимо кой от двата варианта е, гробищните им паркове винаги са равни като тепсия само с надгробни камъни или плочи. Отгоре – трева. Както и преди казах, тук много, ама наистина много рядко може да видиш надгробен камък със снимка. Въпрос на различен тип култура и традиции.
Решено вече къде и как ще е погребан се започва процеца по организиране. Тук вече идва малката разлика от нас, или поне това което аз знам. Тук ако това бъде организирано и приключено от 7-10 дена след трагичния ден, се казва –„Ауу колко бързо е приключило”. Нормално могат и 3 седмици да минат преди самото погребение. Това отнема време поради уведомяване на останали близки, да имат време да пристигнат, да се намери къде да спят ако трябва, да си освободят ден и т.н.
Самият ритуал (по преразказ от друг човек, не видян лично), представлява първо почитане в църквата. Свещенникът или свещенничката, тук това е характерно че има и жени свещенници, изрецетирва което си му е по букварчето и след това казва няколко успокоителни думи към събралите се. Следват кратки речи от близки, роднини, приятели. Всеки който има смелостта и запази духът си да не се разплаче казва пред сотаналите няколко добри думи за покойника. Предполагам историята може да познава и такива които не са имали уважението и са кавали не само хубави думи, но за това агенцията няма сведения
Приключвайки този етап, аудиторията излиза извън църквата на кратък разговор, през което време работниците изкарват ковчега до мястото на поставянето в земята. Всички се отправят на там, отецът отново държи кратка проповед и това е. Приключвайки, всички се отправят към малка кафетерия, или ресторантче да пийнат кафе, да хапнат малките козуначени кравайчета и да поговорят. Час или два след това всеки си хваща пътя и.. с това всички приключва. Нещата които няма да видите са – близки на починалия вървят пред ковчега с носейки кръста който ще посочва мястото до направята на паметника. Особено характерните за селата – комплект плачещи и вайкащи се бабички, който се дерат с цяло гърло: „На кого на оставиииии, Боже защо на оставиииии”, като самите те нямат идея кой е починалия или съвсем бегло го или я познават защото са го или я виждали в селския магазин няколко пъти. Разбира се както при нас повечето присъстващи са облечени в черно. Това което няма да видите са.. некролозите залепени по спирки, пред гробищните паркове, пред дома на починалия, на самата врата, черните ленти или тази кръстосана кърпа която се поставя за да се вижда от далеч. Това просто не съществува. За това кой си е отишъл има само като некролог, разбира се без снимка в местните вестници които излизат в неделя. Това е. Ако това ви кара да си помислите че за тях не е нещо особено и не страдат.. няма да познаете. Страдат и то много. Просто като навсякъде тук това е нещо лично което не засяга околоните за да се афишира, да се демонстрира и каквото още се сетите.
Тъй като не е толкова приятна темата нека да я сменим и се върнем към мис Кюстендилска слива или казано на кратко – таз годишното издание на Мис Дантела 2011. Сетих се за този интересен Бг термин(ама че дума), защото той олицетворява именно този забавен момент който представлява такъв измислен леко конкурс. Това ме подсети да спомена отново че в малкото градче в което живея няколко са характерните моменти когато можете да видите града пъен с хора. Именно седмицата на дантелата и седмицата на джаз музиката, превръщат иначе празния град в оживено място. Припомних си това заради малкият фактче пдобни вечери и следобеди например в нашата крайморска столица Варна са ежевечерие през седмицата и особено с пълна сила в петъчно почивните дни, докато тук ако и да е крайбрежен град се случва само.. една две седмици в годината и то в сердата на лятото. Ама и тия са странни птици. Пролет есен и зима почти не можеш им видя физиономиите а лятото като че ли се събуждат за живот за 2 месеца и айде после пак летаргия.. А иди разправяй после че нямало значение времето. Айде пак се отнесох като тиндейдър на абитюренски бал. Така де, и таз годишния конкурс бе меко казано весел. Участничките, типични за региона финландки , бяха 10 като разбира се и тази година тази която бе моя фаворит въобще даже и 3-то място не стигна. (снимки тук - http://www.facebook.com/media/set/?set=a.1983620065364.2097528.1089094182&l=8631596db2&type=1 )
Отново водещите бъркаха текста на това което четат, повечето от участничките даваха такив аотговори на въпросите на водещите че цялата публика започваше да се смее, опитаха да направят някаква хореография със спорни костюми и музика но бяха в тотален асинхрон което отново породи усмивки в лицата на публиката. Именно това някак си повече като семейно шоу отколкото като регионален конкурс ми подсказа името - мис Кюстендилска слива, ако и да няма сливови дървета наоколо а още по-малко град с името Кюстендил.
Тук поради липса на интересни събития от страна на интересни и нови неща за отразяване от страната на Нокия, се надявам да ми позволите да преразкажа малко в стила „И за България като за България” , едно синьо лято 2011.
Добро утро Хелзинки. Датата е някъде месец юни, вечерта бе убийствено за тези региони гореща а заранта подсказваше че лятото е започнало. Къси гащи, очила и тениска и разбира се с фото раницата на рамо. Полета до Германия бе приятен, като на летището в Мюнхен се прокраднаха леките съмнения че хората носещи якета не го правят защото гледат шпионски филми за си е хладничко.. Малко преди летище София капитана на полета предупреди да си сложим коланите че можело да подруса малко.. Малко.. не бе точната дума. Желязната птичка се поразклати доста здраво, което пък ме накара да се пошегувам че премиерът Борисов не е оправил тази част от пътя и сега се друсаме по дупките. С мъгливо и почти хладно време ни посрещна милата родина. Добре че бе веселата другарска среща с приятел от клуб Ситроен започнала още от летището, за да се почувстваме пак топло и приятно. За престоя в Габрово и района няма какво да ви разправям толкова, за да не се отегчите още от началото, за това айде на колата и напред. Габрово – Русе – Варна – Габрово. Това бе единият от маршрутите който имаше за цел малко срещи и една разходка.
Пътя до Русе си е класика, или поне за мен навява разни спомени от детството. Малко хора знаят че аз всъщност съм роден там и за това имам особени чувства когато се завърна там па макар и за малко. Това което още с първите километри ме грабва като порой стара кисия, е безмислените ограничения на всяко капанче, отбивка, чешмичка или просто бабунка на пътя. Добре бе другари пътни строители, защо аджеба когато правите десен завой, виража за отичане на водата е наляво и первате знак за ограничаване на скоростта от 80 на 50!? И то посред лято. Защо вместо да направите лека удължителна лента в пътя до бензиностанцията да кажем 200м успоредно на него и там колите да забавят, като сотаналите си карат, слагате бензиностанция от едната страна и ресторант от другата с .. пешеходна пътека помежду им.. в стредата на централен път!!! Всъщност обикаляйки тази година страната ни на принципа – опознай родината за да и намираш кусурите, пардин за да я обикнеш, лека полека осъзнавам за себе си, колко малоумно е организирано движението ни. Може би западната култура, киселото мляко с плодове или сиренето с мухъл са ми повредили разбиранията за света, но не може да имаш 3 села в равнината където има ама прекалено много място , с разстояние от 4км примерно между тях като същевременно пътя цепи през самите им центрове и разбира се скоростта е 50 или 40км/ч , като за ваше удобство има по средата на пътя между селата по едно капанче където естествено скоростта е отново ограничена!?!?! Кога ще дойде времето вместо да преасвалтираме некачествено познати кофти пътища да направим едни директни, от които да подходяюи охльови да се отлонявате и да си ходите за селата или градчета наоколо.. Мдааа ама трябват пари.. и то много, така че май да се заема с писането не с филосостването.
Русе в цялата си прелест. Ранен следобед. Този път престоят е кратък, само за една среща с друг представител на Ситроенско-фенската гилдия. Приятни разговори, обсъждане от политика до скоростни кутии и.. айде на път. От там за Варна. Спането в морската столица се оказа не толкова лесно защото първо – хотелите които аз знаех като добра цена и място бяха или затворени за ремонт!? Или просто не съествуваха. Хм.. Със сетни сили, не особено добра помою от страна на GPS-a, няколко WEB сайта и един навъсен таксиджия успяхме(аз и компанията) да се настаним в малко хотелче почти срещу морската градина. По описанието хотелът имаше удобни стаи, гараж и включена в цената си от 60лв закуска. Гаражът бе – „ааа тази ли е колата, абе остай я на пътя няма смисъл да ходи в гаража нали утре тръгвате няма кой да я вземе”. Стаите, всъщност бяха малки постройки като гаражни клетки с врата и прозорец но поне с климатик. Това е едно друго нещо което ми допада в нашата родина – отивате на хотел, винаги има климатик(или поне аз където съм бил и той е работел) и безплатен интернет не във всеки но в доста. Тук (Финско)например отивате във верига Кумулус. Или напомнящи малко на нашите Балкантурист. Стаята хубава(и разбира се ако е на цена около 50-60е да кажем почти евтина) вътре няма климатик или поне вентилатор, а за интернета.. има кутйка но трябва да .. си платите за да ползвате. Айде честит сбор. Отново във Варна. Вечерта преминава под мотото разходка в морската градина. Музика, кафенета, ресторантчета отворени до късно. Това определено е весел град, а самата радина дори и на фона на луната и лампите изглежда приятно. Блазя ви драги Варненци за това което можете да имате цяло лято. Сутринта нали сме водени от рекламата за.. закуска в хотела, се отправяме към.. рецепцията. Добро утро другарки и другари. Същото мяст където е рецепцията има две масички и барплот и там е шведската маса. Е това разбирай е малко кашкавал, салам, хляб и кафе от термус или чай. От там поемаме в жегата за малко обиколки из така не любимите за мен Слънчев Бряг и Златни Пясъци.Целта на това премеждие бе срещи с нейни(на половинката) познати. Пейзажът и туристите ми изглеждат почти същите. Блясък и лскавина в средата и боклук и мизерия в покрайнината. Сега се сещам и за няколко весели момента от това морско изживяване. Сядаме в ресторантче в Слънчев бряг да пием по нещо разхладително и да хапнем нещо леко така за идеята. Отварям менюто и там гледам пише на английски, руски, бг и .. финландски.Уха тия не си попюват. Викам си ако опитам д апоръчам на финландски дали ще ме разбере сервитьорката но се отказвам от научния експеримент. Една фанта, чесново хлебче, домашна наденичка и пържени картофи със сирене. Звуи добре нали? И аз така си помислих и блаженно започнах да зяпам банските на туристките заминаваши към плажа. Само банските, да не си помислите нещо.. просто ме влече модния дизай и тенденциите в банските за сезона лято 2011 Пристига фантата и храната. И така драги ми приятели, чесновото хлебче бе филия добруджа, запечена на тостер и намазана с .. маргарин и посипана с чеснов прах, донашните наденички бяха минат на сара кремвирш срязан на две а пържените картофи сигурно бяха 250гр заедно с чинията и салфетката. Ей така се прави бизнес! Браво. Втората случка бе от вечерта. Решаваме да оставим колата на някой паркинг или на кря на едиин недовършен хотелски комплекс. Засилвам се смело по чакъла и бух в една малка, прашна и покрита с трошляк подобна на уличка просека. Срещу нея хотелски паркинг някакъв с бариера, а отстрани по уличката наспредни и прашасяли от седене коли. Ок, тука сме викам и тъкмо слизам от колата, мазен, потен и гледаш лошо черен човек се запътва иззад бариерата от другата страна на това подобие на улица и вместо с думите – добър ден, извинете но тук не се спира или подобно изревава – Ти шо спираш тукъ? Имаш ли пропуск щот т’ва е часнъ сопственос? , извинете казвам аз но тва е улица(така де поне по презумция), няма табела спирането или паркирането забранено както и че трябва да се плати, спрял съм като всички спанали в тревата(като под останали, разбирай варненски и бургаски коли) и не преча на движението. Последва още по любезното – Ся кат ти казвам, че е часнъ сопственос и нямаш пропуск не мойш спира тука, чуаш ли ко ти казвъм? Бе че чуам чуам, и някак си така в подсъзнанието ми изскача подобна ситуация(аналогична) която имах тук(финалндия). Спрях на подобно място с разликата че улицата бе равна и с асвалт, а не като военен полигон , човека от паркинга не бе така вежлив като Бг колегата си ами започна с извинете и т.н. на финландски и като видя че гледам като телепат с манезия , продуължи на английски че това също е зона към хотела просто все още табелата не е поставена и се извинява за това че ще ни помоли ако не сме гости на хотела да паркираме другаде.. че пък и бе в унивофрма на всичкото отгоре.. срамота.
Понеже виждах че търпението на хамалина пред мен се стопява, колата не бе моя а и бе с габровски номера за това просто паркирахме на друго място където ни дадоха билетче за едно левче и така. Задавам си следните въпроси – ако колата бе примерно БМВ Х5, със софийски номера аз не бях вежливо настроен а бях с голям врат и ланци .. дали щеше да е същата ситуация(макар че едва ли бях спрял там де). Или какво би станало ако бяхме както имахме идея с личната кола и финландксите номера а аз се направя че не разбирам български? Всъщност няма желание да опитвам. Опитахме друго в късния следобед – разходка до някаква винарна с група Финландкси туристи. Как така ще ревнете вкупом.. Ми е така, нали мацката която е бивша колежка и сънародничка на моята половинка имаше да води група там та съчетахме полезното с приятното. Тъй като групата бе само чужденци нямаше как да знаят че аз съм българин Тогава видях поредните номера от сорта – бе дай да ги прецакаме пък нали така и така са дали пари. Групата плаща и то добра пара за тази екскурзия. От тези пари има за фирмата от финландска страна, за посредника от българска и за винарната. Преводачката бе от български на английски, а след това тур операторката от английски на финландски. Това което ми направи впечатление бе че преводачката не бе много прецизна в превода си което не е фатално естествено но поне да не съкращаваше толкова нещата. Групата трябваше да прекара 2 часа там по програма а понеже бяха последните за деня им съкратиха всичко до час и 10мин, управителката или да кажем жената представляваща фирмата бе явно на доста дегустации днес защото бе ухилена от уши до уши, което не е чудно че предвид показвайки как се дегустира няколко пъти си налива чашката по един пръст вино и си го перваше. Поне на тази група показаха 5 вида вина, по един пръст … по няколко групи… Ей това се вика занаят. Отделно е трябвало да има още нещо но са го „забравили” така че видимо групата не бе много на кеф от обиколката. Но това е нормална ситуация – едните дето си мислят че трябва на ръце да ги носят, а идват от страна където едно кафе и козуначе в нормално кафене е има няма 10лв и то си го сервираш и носиш сам и от друга тези дето си мислят че туриста е глупава дойна крава която може да пасеш и доиш както ти е кеф.. Но аз не разбирам от тези работи. Просто продължавам да обикалям и събирам впечатления. Отново обиколка през повечето северни курорти където могат да се видят хотели и квартали направо в стил Бевърли Хилс. Тъй като денят намалява сравнително бързо за разлика от тук се приготвяме за пъуване до вкъщи. Идеята бе към Бургас, и малко преди него хайде към Айтос и къщи. Да ама тук дойде и изненадата. Стори ми се че да ходя почти до Бургас е безмислено и за това отпраших за Айтос през по късите пътища което разбира се доведе до.. тотално объркване. Тогава на помощ реших да почикам пак GPS-a като за целта се спрях пред вратите на една кравеферма или подобно. Идеята ми бе само да монтирам джаджата на джама и да дам Айтос, но докато правех това първо едно куче с исзледователска цел започна да лена вратата, като малксо след това се появи и някакъв съсухрен чичка. Опитах се да обясня на въпроса му какво искаме, че не искам нищо освен да изляза на човешки път и само сме спрели за да не съм на средата на пътя докато монтирам чудесията на модерният трафик. Оня явно не ме разбра че взе да вика и подкрепление, сякаш моя мислот смяташе с къси панталони и риза да влети със страшна сила с Гоуфъ и да започна да товаря тор в неусвяст..
За щастие картата светна и аз се понесох като отнесени от вихъра по прашняи селски път. Абе че пътя от Руен за Айтос е весел няма две мения, особено вечер на фарове с всичките си тези дупки. Ама пък до Руен да се стигне.. ех.. То хубаво да се вярва на електроники ама чак толкова не бива. Като ме перна за по пряко през разни паланки.. докато в един момент прешляпахме през едно село и се озовах на буквално коларски път близо до някакви краварници на края на селото.. Аааа е тука вече не позна че имам още 3км докато изляза на другото село. Обратен завой и.. беж. Предполагам този малък проход който води към Айтос е хубав през деня да се гледа, но аз виждах само светлините на града в далечината и ямите пред мен. От там през Карнобад и айде към къщи. Ако правите този преход гледайте да е през деня за да има какво да гледате. Предполагам ще си заслужава както един стоп в Котел, не че много ми е ясно какво там наоколо може да се види ама..
С това като и прохода Шипка бе първият ни тур. Втория започна един късне следобед с път за Пловдив а от там за Асеновград. Тук отново се сблъсках с няколко български нововъведения. Влизаш в града на тепетата и то като всеки БГ град переш през централната улица от край до край. Табели в началото на града за Айтос мисля една или две видях и толкова. Вече карай през града.. само интуицията и GPS-a помогнаха. Виж табели за молове и бензиностанции наслагани да ти извадят очите ама за трафика нанай.. На едно кръстовище малка раждива табелчица подсказва – надясно е вашата цел. Тук мога да кажа че ако бях тръгнал около 6:00 сутринта вероятно щях да съм в човешки часове в Асеновград и дори до крепостта щях да ида. За съжаление бе почти тъмно когато бяхме там, а и в 21:30 не вярвам някой да ни пусне лампи да гелдаме крепост. Виж ситуацията в този град бе много забавна. Първо, приятелката ми решава да тегли пари в брой – слиза от колата отива на банкомата и тъкмо въвежда пина и започва лудо пищене и виене на сирени от страна на банката!?!?! Тя естествено се шашва, при което аз и казвам да си вземе парите и картата от банкомата и да дойде до колата. Лампите в офиса на банката светнаха, алармата пищи.. Разбира се, тъй като не виждам да правим нищо нередно седим облегнати на колата и чакам полицаи или сот да дойдат. 5мин, 10мин, нищо не се случва.. а това щиши на поразия. Е аз пък имам път да гоня, не да чакам някой да се накани и за това хващам по улицата.
Естествено че улицата която води от Асеновград за Чепеларе е затворена за ремонт. Каквито и обходни маршрути да дам, все само през нея иска да ме прекара китайчето с батерии, за това тегля една майна и прас в забранената зона, която е има няма 100м! Отново сме в бизнеса. Сигурен съм че този криволичещ в балкана път е много красиво изживяване през деня, само дето аз гоня стоповете на един камион поради факта че явно той знае пъя и кара достатъчно бързо и второ така виждам дали има трапове по пътя. Ако наприер се организирате на подобен преход, разгледайте крепоста в Асеновград, спете там и на сутринта давайте нагоре, защото по пътя не само ще се дивите на гледките но ще спрете и на Чудните мостове. Нещо което аз направих на следващият ден и то се връщах назад заради това че спах в Чепеларе.
Нямам идея как изглежда тази част на родината зимата но лятото определено бе много красиво. Вечерта ни коства около 32лв, касова бележка не ни бе дадена, както и закуската не бе включена в цената, но за сметка на това пък самата тя си бе цена. От там наспани, и нахранени айде на мостовете. Път има до самите тях, така че за да се стигне не е необходимо кой знае какво освен търпение малко, съобразяване с траповете по пътя и чифт маратонки. Тук попадам отново на българската инициативност. В близост до комплекса има хижа и магазинчета за сувенири. Изниква факта – за каквъ ни е да имаме магазин – павилион, за сувенири там и защо има да работят 5 човека? И то без хижаря. Хижичката е занемрана като цяло, бунгалата наоколо изпочупени вандалски, а обходната пътека около комплекса е пълна с боклуци като върха на сладоледа бе поляната пред едната стена където български туристи най видно са си оставили найлоновите торби с боклука, шишета и дори ползвани папмперси с неизвестно съдържане. Евала! Само така братя българи, нека да покажем как и ние можем да серем на метеното с извинение, че даже и от по отвисоко да се качим за да е по мазничко така..
От Чепеларе, през Пампорово за Широка Лъка. Ей тук направих голяма грешка – тъй като в милата ни Родина не само едно магае се казва Марко, та и аз за това видях табелата Рожен но бях почти сигурен че обсерваторията е в другия Рожен, където е роженския манастир. Драги ми приятелю, читателю – не бъди блондинка като мен а проверявай всичко предварително. И така смело напред. Широка Лъка е доста китно малко градче от селски тип или село от градски тип. Така и не разбрах точно но е колоритно и поне си заслужаваше да се види на живо. Близо до него е село Гела където се правят надпяванията но нямам нито идея кога се прави този събор нито дали го има но пък ако си планувате обиколката не е лошо да имате едно на ум.
Продължаваме пътя си като виждам табела Беден 5. Брях.. ей това е идея за снимка и се изтъпанвам до табелата.. Така де , да си имам едно на ум. То това добре, ама тъкмо свършихме с художествената част и тогава съгледахме че под сянката на дърво близо до разсклона са поседнали на капака на патрулката двама полицаи и слюбопитство наблюдават туристическите ни идеи. Това ме подсеща да се оглеждам друг път какво има наоколо и преди тия добри хора да съзрат потенциална печалба в номера на колата ни, който габровска регистрация се понасяме по прашните друми.
Обяд в Девин – мога да кажа че като храна и цена на храната бе направо супер, само дето пътят до там е предизвикателство. По традиция българска се разкопава всичко, прави се ужасен и труден живота на хората защото трябва да се прави ремонт. Дори имаше някакви от телевизия, снимаши постройки до пътя плувнали във вода. Градчето е малко и симпатично, и ня бях предполагал как изглежда носещият името на минералната вода. Площадът е малък, скрито е в полита на планината и хората са като всички балканджии – спокойни, усмихнати и не бързащи за никъде. За щастие на центъра се спира безплатно. Кръгом назад и айде пак на път. Грохотно – Борино – Доспат. Ей ние като измисляме имена на села понякога сме много весели.. Грохотно. Нямам ни най-малка представа защо хората са даи това име на селището но предполагам ако човек има много време и разгледа историята може и да разбере, а може пък и да има нещо интересно в околоността но за мен няма време(за съжаление) трябва да караме.
Ждрелата – Ягодинското и Триградското. Това са едни изключителни природни феномени поен за мен и един то най-краситите пътища на България. Първо посещавам Ягодинското и пещерата. Едно от нещата които могат да се спестят е билета за паркинг. Има едно като мост малко преди пещерата с голямо място до него където можете да оставите колата си. До пешерата са около 5-10мин ходене че и по-малко но не давате пари. Спирате на пътя пред пещерата където разбира се няма толкова места , или да кажем ан една идея от падане в дерето. Взимат ви 2лв за паркинг и ако сте късметлии ще имате и билетче за прозореца. Ако не само давате 2лв. Всъщност аз дадох и ми оставиха билет, но излизайки от пещерата(това бе последната за деня група в 16 и нещо) билета го нямаше. Пътя до самата нея е не толкова тесен, имам предвид скалите не са като Триградските на около 20м една от друга, но пък е много по-дълъг и все така тесен. Ако имате време разходете се и до самото село Ягодина. След пещерата пътя се катери буквално в скалите и разминаването е чиста фантастика, но гледката си заслужава. Самата пещера е интересна и хладна, но от друга страна не разрешават снимането. Било че монго се проточвала веригата, оставали лампи да светят и така плесенясвали сталактитите от светлината на лампите. Може и така да е , но пък е странно как любезно ни се напомня че в магазинчето има CD със снимки от пещерата любезно подготвено от професионални фотограси за само 2лв…така де .. диска е 2лв. Не мерси. Стига ми и това което видях вътре, като за първа пещера признавам си ми хареса. От там късен следобед почти 18.00 газ към другото ждрело. Кофтито на тази част от деня е снимането. Понеже скалите са почти сиви, лек здрач и така не може да се улови интересната красота на района. Нещо като видео може да се види тук - http://longgo.eu/test.avi
Толкова снимано, и описвано. Истината е че дори и да се опитвам не мога да ви предам това усещане което ще получите минавайки този път. Мога само да ви посъветвам да го направите. За съжаление пещерата Дяволското гърло бе вече зтворена но остава за друг път поне в моя график. Пълен напред.
Доспат или както аз се шегувах че може би те са основателите на модерната операционна система с името - <DOS-Path>. Това е не по-малко колоритен град. Истината е че ако искате да разгледате язовира , трябва да се отдалечите малко защото където е самото селище директно не можете да видите водната шир. Там пък за сметка на това можете да видите доста шалвари и голяма джамия. Не съм сигурен дали са от помашкият етнос или българо-мохамедани но факта е че сякаш попадате в място което е поне 30 години назад. Стари къщи, хора седящи пред портите и одумващи преминаващите. Почти никакви табели така че малко на фантазия продължаваме своя път, като в последния момент съзирам табела за там за където се опитвам да вървя. Сатовча- Долно Дряново…
Това са места от родината където виждате как хората са в своя собствен свят. Сещам се за сериала ИГУБЕНИ. Китно и същевременно жалко. Жалко защото това са общини и селища в които всичко е спряло. Задавам си въпроса това ли е модерната страна членка на евро-съюза, която се развива(уж) и има светлото бъдеще пред нея. От друга страна не мога да опиша с думи пейзажите пред които попадате. Виещи се пътища, които да си призная на места ако и да са бая развалени като цяло не са никак зле, минаващи пез планината. Спирайки за малко чувате само жуженето на насекомите и задушният ватър само гали стръковете трева. Ако сте на почивка, и минавате за кеф, отделете време за няколко спирания. Така да позяпате и подишате въздух. Уверявам ви че няма да съжлавяте. Това особено отпускане и спокойствие няма как да се полуи в големия град, колкото и да ни се иска. Пътят Долно Дряново – Дъбница е в ремонт,но е едно от многото живописни кътчета в този район. Когато оправят трасето, това ще бъде еидин от краситите панорамни пътища в държавата който си заслужава да се мине и види. Разбира се не и през зимата.
Следваща цел спане – по мръкнало вече или около 21 вечерта се озовавам близо до Гоце Делчев. Радиа на гръцки или турски се ловят спокойно. Но остава въпроса къде да се спи? Именно тук бе големия жокер от страна на приятел фотограф обикалящ родината ни. Малко преди самият Гоце Делчев има един мост над река(хм аде.. коя бе реката, а не ми се гледа карата) където малко след него има .. хотел с басейн. Цената от 70лв за апартамент ми се струва приемлива и смело се отдаваме на релакс преди следващият ден.
Добро утро България.Слънчевото и усмихнато утро ни подканя да закусим и да върхлитаме поредните местности. – Село Ковачевица. Може малко от вас са го виждали по фотографските форуми, а може би и още по-малко го знаят. Това е едно порутено, малко занемарено селце със стара и интересна история както и самите къщи. Отрядът на турците, отговорен за помохамеданчването на района стига някъде в района на село Гърмен. От там те стигат до село Горно Дряново, но идва вест да се връщат и така то остава чисто и запазено през целия период на османско владичество над България. Дали е красиво не мога да кажа. Пак си заслужава да видите с очите си, но това не щещо в стил Етъра или Жеравна но в средата на планината. Няма хора в него, освен някоколкот въсрастни обитатели или летовници имащи имоти. От друга страна село Лещен което е по-долу от него е типичен представител на селският туризъм. Къщите са все още запазени в оригинален едновремешен стил, но обновени и на повечето висящи надписи – стаи под наем или механички. Едно наистина приятно място за релакс, ако разбира се не живеете в Козлодуй или Силистра за които това няма да е една толкова близка дестинация , особено че наколко няма нищо чак толкова забележително освен стари къщи.
Няма ли? Оооо има. И това най-малкото е село Горно Дряново. Гледали ли сте някой филм за Андите където няма как да се разминеш. Е… тук не са Андите ама е повече от забавно. На репликата на моя прятел – ще видиш село в което разминаването става в дворовете, аз не повярвах докато.. не видях с очите си. Гаражите са пред сами селото не от някаква изтънченост ами просто защото няма място. Самото село е от едната страна на баираотгоре и отдолу. Всичко е накацало по кривата и на колони, а пътя е .. за една кола. Ех като се зададе срещу теб камиончето за хляба.. Даваш назадед на някой пред къщата почти с врати опрени в стената, после камиончето влиза в двора на съседа и ти минаваш.. Голяма веселба. Хората са отрудени и измъчени. Повечето които видяхме бяха жени , с шалварите и пъстрите чорапи. За там съм чувал че е нормално да видиш мъжа да спре и да отиде да пие в кръчмата а жена му да го чака пред колата или каруцата докато приключи. Любопитни кътчета от родината. Вече пече здраво а аз имам път да гоня. Обратно покрай Гоце Делчев и смело напред. За съжаление реших да пропусна самият град, но да си призная подобни немо градове мисля съм виждал, като идеята ми бе да видя максимално от живота извън. Тоест какво е нашата провинция и да я сравня с това което виждам тук, на западна почва.
Отново катерене и спускане. Според картата би трябвало да имаме някъде пряк път към Мелник, но стигайки в едното от селцата(не мога да си спомня името) хората в кръчмата само ми погледнаха транспортното средство и на въпроса - има ли пряк път, отговориха – това: момчѐ, тукя дека си тръгнал неа да стигнеш.тее они со диповетье и камьоните дохождат.Фати си обратно пътьот и кари у право централнио път. Тя тая кола не е за тукя. Добре бе, обръщам и да ме нема. Снимката от това китно кътче е тази :
http://www.facebook.com/photo.php?fbid=1983645586002&set=a.1983636505775.2097531.1089094182&type=1&theater
След сравнително интересни премеждия по пътя и много пек вече сме в Мелник. Тук има колкото български номера, толкова и гръцки. Туристи.. мога да кажа доста. Колкото по морето можете да видите надписи на руски и английски толкова тук са на гръцки. Да си призная това за мен е някаква алтернатива на Созопол по черноморието или Несебър. Малки хотелчета и изби. Скъпо относително и лоши пътища. Няма как трябва да сложим нещо в стомаха и за това избираме първото ресторантче пред погледа ни. Определено бяхме единствените клиенти, но това не попречи този който бе сервитьор да се позабави доста. Тръсна ни по едно меню като се изтапани с бележника и молива като физиономията и жестовете му бяха в стил – абе може ли по бързо че има бира да си допия вътре на хладно. Поръчахме каквото искаме и зачакахме. Разбира се нещата няма нужда да са бързи, особено в планината ама пък и те ама никак не ис даваха зор. Изненада.. този път ни донесе първите яденета друг човек?! Кой му пука, нали има ядене.. Вторите нещан които пристигнаха ни бяха донесени отново късно от.. трети човек!?! Абе тия да не би да са приятелите и да играят карти, та който не му е ред да раздава носи яденето.. Накрая поръчвайки сметката дойде пак първия и се опита да ни слъже с два лева, което не е много но пък на фона на обслужването и отношението не смятам че даже и бакшиш заслужаваха ама пък да си го вземат вече не бива така. След кратък математически обоснован разговор с приведени доводи от менюто се изнесохме. Като цяло не смятам че самият мелник има кой знай какво за разглеждане. Повече като дестинация е Роженският манастир и пясъчните образования около Мелник. Първият колкото и да го хвалят да си призная не ме впечатли чак толкова но пък има едно особено усещане за мир и спокойствое в мястото. Може би за това не е избрано случайно. Тишината и това магическо усещане за безкрай.. Странно.
Пясъчните образования си ги оставих за друг път, но ако някой се засили да драсне някой ред как е било или поне някоя снимка да пусне.
Този път излизаме на нормални пътища и смело към Благоевград където преспахме. Като град и цена на нощувката не относително добре. Отново бе апартаментче за около 60лв на вечер, като от него до центъра бе има няма 400м. Центъра на Благоевград е определено хубав и сега заради лятото бе пълен с отворени кафенета маси навън до късно през ноща. Остава загадка как така толкова много хора бяха до един през ноща на вън все едно си на морето. Или има прекалено много туристи, странно пък какви или просто прекалено много хора без работа. То верно че и университет си имат ама .. това е месец юни към края.. ама знам ли..
От там на сутринта смело към Рилксия манастир. Това е едно от най-комерсиалните места в България което аз съм виждал. Определено думите на Христос изгонвайки търговците от храма не важат за това място. От друга страна пък е добре дошло защото толкова много чужди езици на едно място не ми се бе случвало да чуя от доста време. Приличаше почти на наша версия на Йеросалим. Пътят е хубав и спокоен. Смоа и тук моге да ви дам съвет, оставете си колата на малкия паркинг и повървете около 200м отколкото да не ги вървите и да дадете безмислено 5лв за паркинг. Всъщност като си решите де, това е просто съвет а да не забравяме че преди всичко съм габровец(тук следва една огромна усмивка до уши).
Кресненското дефиле, на път за София , ога да определя като не по-малко живописно. Пътят наобратно ако и да бе дълъг като разстояние, само изключвайки бруталното задръстване на околовръсното в столицата е в пъти по-бърз отколкото малките криволичещи балкански пътища в Родопите където с късмет стигате 55-60км средна скорост..
От външният пръстен на околовърсното където по типичен български обичай знаците са в последния момент и максимално малки да те объркат всеячески(добре че там поне GPS-а бе що годе наред като водач) се насочих към безинтересното и познато – пътят магистрала към Севлиево за Варна. Вечерта си бяхме вече в Габрово.
Да си призная има толкова много кътчета в милата ни родина които си заслужавата да се видят, и за съжаление констатирам че ако и колата да бе на газ и да подбирахме най-евтините хотели пак си е цифра една такава обиколка. А за да на направите един хубав преход с маркирани обекти ви трябва много време и пари за съжаление. Все пак оставам с идеята че доста от страната видях и с надеждата че тепърва ще видя още. Това което мога да сравня с обикалянето си тук което макар и да не е много ми дава някаква представа – няма го тоя колит и индивидуалност. Дори да имат малки слеца са едно към едно с останалите. Няма ги тези красиви планини сгушени една в друга което ние имаме, ако и в Лапландия да има. Пейзажите които видя бяха от красиви широколистни гори до огромни борови дървета, преминаващи после в храсти и голи полета по хълмовете и после пак в гори. Това в рамките на два дена. Или да кажем в рамките на седмица от красотата на морето и бреговата линия до чистия въздух и тишината на планините. …
До скоро в следващата глава..
