Friday, 5-March-2010
част:16 - Финландия, през погледа на един габровец
Пълната история до последната написана глава
Част 16
„И за България като за България”.. имаше нещо аналогично от покойният вече проф. Марко Семов. За мое голямо съжаление аз съм твърде далеч от него като писателски възможности но някак си идеологично искам да опиша краткото си завръщане в милата ми родина.
Все още Финландска земя скърца под вече поизносените ми чепици но аз с радост очаквам полета който ще доведе задникът и и малко багаж на българска земя. Странно нещо е интернет. Малко ровичкане в него и можете да си уредите каквото поискате и да намерите нужната информация. Предполагам с това не казвам нищо ново и вече сте отегчени до смърт ако и да сте минали само един два реда, но все пак ми позволете да потанцувам по нервната ви система с още мъничко безполезна информация.
Тъй като съм си чист българин, викам си нека започнем с еър българия.Нали все някой казва че трябвало да се стимулира родното. Хубаво ама за тия хубостници летище Хелзинки не съществъва като понятие. И тук идва първият странен факт който ми се набива пред погледа като муха виненка в окото на моторист. Как е възможно във финландската страница на българия еър да съществуват полети хелзинки-българия и обратно, и не стига това ами даже и почивки има. Въпреки това цени от около 320-360 евро за билет не ме устройват нещо, особено за габровец като мен си е кощунство да купя билет на цената на някой опел аскона с газова уредба. Минавам на план „б”. Обиколка на всички познати авио компании и… дърво. Най-ниската оферта бе за 390 евро от Малев.
Сещам се за един много интересен чисто български патент когато имаме някакво затруднение в избор на нещо, ние българите имаме две задължителни процедури – задаване на въпроса : ами сега? И последващо бъркане в носа с надеждата мисълта да се отпуши и да текне така да се каже…
Минавайки през тези две българщини, аз някак си намирам решение на моя проблем като започвам да преравям тукашните фирми предлагащи ваканция по нашите ширини. И тук следва нов шамар през лицето. Можете да намерите почивки да кажем на албена за 10 дена , включени в цената билети за самолет, 10 нощувки, закуски и вечери за цена от около 520 евро. 7 дена на Созопол с билетите и без включени „екстри” ще ви струват 310-20 евро, и най-странното е 5 дена с билетите пак по нашето черноморие за … 199 евро. Ми то гледайки излиза че аз да си купя само този пакет за 199 евро и да ползвам полета пак ще ми е в пъти по евтино от тези 400 евро на луфтханза. Отивам аз в близък офис на компанията и там една усмихната и приказлива кака ми обяснява че тоя номер няма да мине че за периода дето искам аз да фъркам видиш ли пилето било пълно и така за моя милост има само два варианта. Да изчакам 2 седмици или да платя 230 евро само за билет и толкова. Е то някой да е видял българин да му е кеф да чака особено ако няма търпение вече. Речено сторено и в прекрасната събота 4 дена по късно аз съм в чартера на еър финландия за Варна. Има няма два часа и малко и вече колелетата на този метален кафез стържеха старият асфалт на българското летище.
Факта че когато тръгвах оставих дъждовно време с вятър и около +14°С а милата татковина ни посрещна с има няма +32°С мисля че се подразбира от самосебе си. И така моя мислост вече на твърд български чернозем или каквото там се въди из тези околия на китната ни родина.
Все съм се чудел какво толкова негодуват или искат туристите или хората идващи в този регион на балканският полуостров, но когато видях на самото летище чендж бюро сменящо официално еврото за 1.60лв и туристите се редяха на опашка да сменят, как красивите български момичета имащи грижата да посрещат групите отегчени пушеха пред аерогарата и обменях реплики – тия овце няма ли най-накрая да идват, бездомните кучета и какво ли не някак ми навяха сантиментални спомени. Вече съм си в къщи. Очуканият автобус 409 със сърдитата контрольорка коя почти ми се накара за моето нахалство да питам къде трябва да сляза за автогарата сякаш всеки качил се трябва да познава Варна като пръстите на ръката си, никак не смутиха вътрешната ми радост. Вкъщи, отново в къщи… Верно хората са казали че камъкът си тежи на мястото, но някак си ние май само около камъни живеем. Мърсотията, бездомните животни, хората ровещи в контейнерите и дразнещо подвикащите таксиджии някак си не би трябвло да ме смущава, но видял какво е там… отвът… някак си малко ми подразни окото. Седях чакайки автобуса за моя град и гледах хората. Забързани, флегматични, почти крещящи по телефона или хубавите стройни момичета който видимо оскъдно облечени искаха да покажат на околните че все пак са успели да запазят стройна фигура на фона на зимните месеци. Седях тогава както и седмици по късно и размишлявах как е възможно Господ да ни даде късче от рая а ние да не успяваме за се възползваме от това. Знам че ще прозвучи глупаво но за толкова години ако и нищо да не ни е наред, ако и да не стигат парите това не ни оправдава изядайки си закуската да хвърлим хартиите на земята, изпушвайки цигарата да стъпчем фаса на спирката с крак и да се качим в автобуса. Да не ползваме клаксона на всеки сфетофар, да не желаем да влизаме в интимни отношения с майката на всеки блъснал се неволно в нас в автобуса. Малко ни трябва в тези елементарни неща за да се доближим до това което заслужаваме да бъдем.
Така размишлявайки и висейки на слънцето като мазен мокър пешкир, ненадейно погледа ми се спира на летящ кафяв социалистически мерцедес подвизаващ се под името – москвич. И тъкмо да си помисля как в Габрово само един приятел имам чиито руски звер изглежда така се оказва че точно това е .. той. Дали провидението, късмета или както се казва там имаше пръст или цяла шепа в тази работа не знам, но това си бе…рядък шанс. Оказва се че ненадейно решили да изкарат една вечер на морето и за моя радост минаха под носът ми.
За удоволствието да прешляпате пътя от Варна до Габрово в това чудо на техниката няма да ви разказвам. То е невероятно. Върнах се поне 20 години назад когато всичко бе забавно, евтино и по пътя нямаше чак такива малоумни шофьори както днес. Въпреки приятната компания и топлият юнски вятър идващ през отворените прозорци не мога да споделя разиочарованието си от ужасните пътища които би трябвало да са дори магистрални, за това как хората имащи малко по-големи автомобили прелитат надувайки клаксон покрай теб сякаш всеки е длъжен да отбива защото те богоизбраните са решили да прелетят в този ден по този маршрут.
Гледах къпещите се в оранжеви багри поля и си мислех за пореден път колко съм горд че съм роден на място като това. В малка но забележителна страна, която за съжаление все още е известна повече с негативните неща отколкото с позитивните.
Часове и километри по късно вече седях пред блока в който израстнах така да се каже и ми стана тъжно и гадно. Не защото си бях в къщи. Това се породи от факта как тревните площи бяха пълни с коли, как всичко бе потънало в мизерия и боклуци.Всичко си е както съм го оставил защото това са само някакви си 8 месеца, но сега виждам нещата от друг ъгъл. Блокът в който живея на три хиляди километра от България е строен 1973-та. Всичко в него е чисто, лъскаво и ако не са малко олющената боя на входната врата и старите като дизайн лампи в коридора можете да кажете че тази сграда е строена преди 5-6 години. Построеният през 1993 блок в Габрово където мислех че е сравнително чисто и стилно сега изглеждаше като дупка. Простете ми този гаден и досаден негативизъм но за плюенето по коридора, изкъртените прозорци, изпостърганите стени и ред небережни подробности не ни е виновна нито кризата, нито политиката нито нищо. Виновни сме си само ние.
Денят е понеделник и въпреки желанието ми да минава цялото ми време в любезни беседи с приятели аз все пак се сещам че трябва да свърша и малко полезна работа. Първа спирка Алианц България. Взаимоотношнията ми с тази компания датират от времето когато държавата реши че всеки трябв да има доброволно задължително допълнително пенсионно осигуряване което в една или друга степен е поредното право да ни смучат легално и малкото кръв останала в портфейлите ни. Влизам в обзаведеният офис и ме посрещат от вратата с думите – с какво може да ви помогнем. Уха , викам си тука явно европа е дошла и вече всички са на ниво. Е то всъщност първо трябваше да обясня на чичката на входа който се явява бодигард, информация и кой знае какво още какви са намеренията ми и какво аджеба диря аз там в този храм на бизнес делата. След като обмисли казаното от мен и ме пропуска до светая светих аз попадам на не по малко отегчено-озадачени служителки които имаха всякакво занимание така че за тях видимо аз представлявах невидим обект. Хм.. явно тука нещо европа малко не е допринесла за просветлението и аз малко нахално ама с усмивка обяснявам за какъв чеп съм се довклякъл там. Те пък от своя страна най-вежливо ме излушаха и казаха че с този си въпрос трябва да отида при колежките им отсреща. Всъщност това отсреща са други два тезгяха на който две руси млади моммичета бяха силно съсредоточени в часовника на стената и явно медитираха мъчейки се да го накарат да тръгне на обратно. Опрелено нямаше как да са разбрали какъв съм и за какво питам понеже са в същата стая, няма врати и подобни но за тях време-пространственият континиум е в съвсем друго измерение и аз се наложи да обясня за пореден път каква ми е мисията. След около 30 секунди мигане и споглеждане помежду си, те ме препратиха на последният трети етаж да посетя някаква личност. Интересното в случая бе че служителката мистериозно бе .. изчезнала а вратата зееше празна и дори пресметливото ми 10 минутно чакане не провокира появяване на въпросното лице. Слизайки пак при двете симпатяги аз обяснявам как кабинета който е посочен е празен, при което те видимо озадачени как е възможно започват да се питат една друга дали някой не я е виждал сякаш не седят на половин метър от входната врата и ако колежката им е излязла тя не се е телепортирала. Както и да е. Друга възрастна служителка пристига и ми разяснява че това което съм вкарал до момента не мога да го изтегля защото е пенсионен фонд, и мога да го прехвърля но не и изтегля и че не мога да си ликвидирам партидата и да си прибера парите. Е това е супер. Не че тези 200 евро вътре ще ме оправят, но това е абсурд. На въпроса ми какво трябва сам да вкарвам по партидата ми бе отговорено че само ако имам договор в Бъгария трябва да вкарвам пари иначе… няма нужда. Ей това е да ти светне че да ти се изясни. Въпреки това намираме вариант аз да се опитам да си подсигуря някак бъднините и започваме сключване на договор. Това че служителката нямаше идея кой документ за какво е, че пишеше по грозно и нечетливо и от мене няма да коментирам. Казано направо недоумявам за какво имат толкова техника в тия офиси като всичко пишат на ръка, половината си го попълваш ти и на всичкото отгоре оригиналите остават на хартия при тях. Сещам се когато моята приятелка прави нова застраховка за колата у финско. Пича ни покани да седнем, чукна няколко пъти по клавиатурата, погледна едни документи отпечата бланка с имената и и само два подписа, един печат и довиждане. Всичко на всичко 8 мин и никакво писане на ръка. Тук обаче явно г-н Джон Атанасов все още е тотално неизвестен.
За другите ми перипетии в Глобул няма да пиша и за това как служиутелката там само не ми се накара защото искам да си сменя тарифният план. То си е .. в кръгът на нещата. Важното че съм оптимист и че трябва да се подготвям за морето.
Ах.. морето.. имаше песен такава една,но за да стигне човек до това синьо паритрошещо удоволствие трябва да се снабди с нерви и търпение. Особено смелчага като мен решил да ползва междуградски транспорт. Реших да мина през Варна да се видя с приятел и тогава давай за Созопол, но понеже това се размина аз като всеки добър клиент решавам да си върна билета и да го заменя с такъв но за Бургас. Е сори ама няма такова кино. Не може. Явно на мен чавка ми е изпила мозъка да си мисля че такъв номер може да минев родината ни мила за това аз се сдобивам със скъпоценна хартийка за Бургас и на следвщият ден очаквам автобуса с повече от ентусиазъм.
Е автобуса се оказа един бус форд транзит без климатик и почти без място за багаж, който за моите почти 2 метра се оказа истинско изпитание на нерви и физика. Въпреки това аз не обръщам внимание на очеизвадното защото само след няколко часа ще съм при любимия човек на любимото черноморие. Именно заради това не си го сложих много заради определено сърдитата и крайно не любезна продавачка която благоволи да ми продаде на мен простосмъртният пакет кърпички, за това че пътят бе така насечен, нарязан и разчепатен от някаква идея за ремонт та се замислих дали съм в еропа 2009-та или някъде 58-ма и тъкмо болшевиките се вихрят из милата ни татковина. Часът бе около 9.30, пътищарите тъкмо се сещаха че трябва да се почне да се работи, а всичко изглеждаше като войната в Сърбия и колите си правеха такъв слалом че дори ски състезателите имат какво да учат. Никога няма да разбера схемата. Винаги се оправдаваме с липсата на достатъчно средства. Това го разбирам. Ама дали тази липса е причина да се посочи алтернативен маршрут. Да се остави една лента свободна за движение да се прави поетапно едната половина, че може да се работи вечер докато няма трафик и е в пъти по хладно което би довело до бързо изтиване на настилката не деформирането и още в процеса на поставяне. Нима парите са причината за поставянето на огромно количество знаци за ремонт и ограничения които след това няма кой да прибере. Но стига с тия грозни мисли. Лято е … на почивка сме тръгнали все пак..
Ето ни в Созопол. И тук както навсякъде явно по нашето черноморие ни посрещат набързо скалъпените бараки, ресторантчета с евтоно меню, грозни столове и изподрани покривки. Все още остава загадка за мен как е възможно ХЕИ да иска от магазините да бъдат по-добри и от аптека а в места като тези капанчета дето се приготвя храна да е като войнишка полева кухня барабар с мухите. Все пак това малко градче си остава едно от хубавите според мен места за плажуване. Е това че на входа на града има цял комплекс на бедна бивша министърка или че все още „мутрите” имат правата да си правят каквото искат под носа на полицията е .. същото като „едно” време. Какво да се прави.
Всъщност гледах накацалите хотели и хотелчета и се чудех кой толкова се засилва да отсяда ..но определено ако и сезона да не бе толкова силен когато аз бях там можехте да чуете всякаква реч. Признавам си почивката ми там бе повече от приятна. Странно за мен обаче остава факта как е възможно да се строи на принципа – дай да вземем парите пък каквото стане. Стаята която „обитавахме” бе малко апартаментче с климатик, двд съраунд , уредба, кабелна, пералня , хладилник, климатик и … печка. До тук всичко е супер но не можах да си обясня защо в стаята която бе за не по малко от 60лв на ден няма интернет та се чудим как да се катерим и висим по терасите барем хванем сигнал, как в обединеното звено – баня тоалетна всичко за 4 години е хванало окиси, ръжда. Как пода не е направен с наклон та всичко остава плувнало във вода, тоалетната се клати и имаш чувството че ако си на сор и седнеш рязко, може в буквалният смисъл да седнеш на земята, как всичката техника дето е в стаята е с висещи навсякъде жици. Повечето от тези неща не са по вина на собствениците а на строителите. Вложено е некачествено, строено е през пръсти и резултата… Но да не се разсейвам. Бях и в Златни, и в Албена и в Слънчев бряг, и в Несебър. Единствено Албена по мое мнение е все още курорт като курорт ама там пък цените са като за принципа ден 3 години храни. Може би на повечето места не е така но в два от хотелите когато попитах за стаи, тъй като искахме да преспим една вечер там в момента в който попитам на български и усмивката от страна на служителката изчезва, информацията започва да се търси с отегчение и едва ли не ми се подмята че това е 60 евро на вечер и не са сигурни дали ме устройва. Всъщност нямах проблем и 10 дена да спя в шибаната им стая но първо тези за 60 евро бяха в пъти по зле от тази в която спяхме в едно малко хотелче до Варна за 20 евро на вечер. В следващите няколко хотела вече питайки на английски всички бяха крайно усмихнати,любезни и готови да помогнат като само в един от хотелите ми предложиха отстъпка за повече от една вечер,ако решим да останем разбира се. Все пак предпочетохме отново Варна и така не мили не драги посетихме за поредна вечер семейното хотелче.
Кола под наем. Преди да тръгна си мислиех колко е хубаво да има и в България тази услуга. Какво обаче се оказва на практиа. Всичко което е обявено по сайтове и брошури е… добра илюзия. Първо на първо колите които се предполага че можете да наемете вече ги няма. Или трябвало месец предварително да се обадите. Второто са цените. Естествено и те не отговарят на истината. Като кратко обобщение мога да кажа че принципа на шмекеруването явно за нас е порода някаква. Казвам това не само за тези авто агенции, кафененца но и за пицариите. На два пъти ми се случи да имам сметка около 14.30лв или 17.20 и да давам 25 или 27лв и като ресто да ми се връщат 0.70 или 0.80лв. Когато аз учтиво помолвам да бъде проверена сметката и да ми бъде върнато което трябва се подхожда с въпроса – ама сигурен ли сте, или ако е наистина така много се извиняваме. Хм.. Не съм за 5-те евро горница но не е това начина. Също толкова грозна картина бе и в ресторатните в Несебър. Нагли „портиери” подвикват подир клиентите като понаучили две три реплики на няколко езика, разгърдени с изпотени щембета реват посред улицата. Досадните акто мухи ченчъджии също подвикващи че и попсуващи подире ти. Предполагам се смеете но да кажем че финландската компания за която моята приятелка работеше бе прекратила два полета от Финландия за България поради простият факт че няма желаещи. Сега ще кажете криза и подобни. Няма такова нещо. Просто лудницата, недоброто обслужване, боклуците и шумотевицата не са им по вкуса и се махат. За наше малко щастие има и хора посетили страната ни и доволни от кухня и обстановка искат да се върнат, но в малките курортчета като созопол например. Дори вземете една Турция е на път да ни измести от лидерството в областа. Останало сами си правим като няма и следа от реклама. Аз не съм човекът можеш да даде някаква оценка или идея но гледайки телевизия тук в страната на водката, карайки по пътищата редовно виждам реклами на Турция, Кипър, Гърция, Испания и… нищо за България.
За малкият си престой на почивка 2 седмици на морето и 8 дена обиколки из вътрешноста на страната изминахме повече от 1250км. Маршрута бе Созопол – Бургас – Варна – Преслав – Плиска – Мадара – Шумен – Русе – Силистра – Добрич – Габрово – Плевен –В.Търново – Плевен – Севлиево – Троян – Орешака – Чифлика – Шипково – Хисаря – Панагюрище – София.
Обикаляйки из родината все повече се гордеех с това което можем да покажем. Имаме невероятно историческо наследство, невероятни центрове за почивка, курортни места но не умеем, не знаем или не искаме да използваме. Пътищата са в ужасно състояние, малките спа центрове от време оно са като римски бани в наше време – стари, изкъртени и очукани. До кога ще пилеем нерви и пари за глупости. Седейки вечерта в Шипково в средата на балкана само можех да въздишам. Не защото хотела бе нов но за сметка на това някак си недовършен с икъртени на места мазилки и недонаправен интериор но за сметка на това с цени от 50лв на вечер като не ни бе даден ценоразпис да се види, не ни дадена и касова бележка, като регистрирането бе на хвърчащ лист написано на ръка. Господ ни е дал на толкова много което може да работи само в наша полза но уви .. няма кой да използва.
Седейки в столицата и чакайки да дойде време за обратният полет си мислех. Въпреки проблемите ни които хората знаят, въпреки безхаберието, бедействието и явно безотговорното отношение на цялото министерство на туризма има все още хора искащи да посетят този участък от балканският полуостров и всички с които имах шанса да поговоря – малко финландци, шведи, един норвежец и няколко англичани – всички бяха единодушни: вие имате невероятна, хубава и интересна страна. Те го осъзнават време е да го осъзнаем и ние.
Времето във Финландия бе намръщено и мокро. Кацнахме около два часа след обед като навън валеше , температурата бе около +15 и духаше вятър. Всичко топло, забавно и релаксиращо вече бе в миналото. Седях в автобуса където бе чисто и комфортно. Всеки бе сложил колана си и се носехме по хубавият прав път с точно 80км/ч. Сетих се за катастрофата на изхода на Слунчев бряг където висяхме цял час и половина защото полицията седеше само и дори не и минаваше на акъла да измисли как да пропуска малко по малко трафика през свободната лента та след това шофьора на автобуса караше като на рали и симпатичната американка която седеше пред нас само питаше уплашено дали всички са толкова откачени или тов е рядък случай за шофьор, как един опел бе обърнат по таван на централен булевард във Варна където скороста е повече от 80 тоест повече от достатъчно но не и за тези състезатели, сещам се и за „малкото” кръстовище в софия където един отворен около 23 годишен мъж не повече от 65кг на 1.80 ръст реши да пресече на червено и само факта че колата движеща се по платното бе с не повече от 60км успря да спре с пищящи гуми и надут клаксон а пишман пешеходеца не само че не се сепна ами започна ка крещи пред колата и да псува шофьора. Как по пътя Созопол – Бургас имаше хора подкастрящи храстите и табелата с знак да ползвате само лявата лента и конусите няха сложени на не повече от 40 метра от работещите. Влизате две коли в завоя с 80 и .. изненада… Идилия.
Все още не мога да разбера защо в манастирите и църквите не се разрешава да се снима. Това са туристически обекти и ако разрешат тази дейност толкова много хора ще могат да покажат на свои приятели къде са били а те от своя страна ще искат да видят всичко с очите си. Няма логика. Няма и да има. Защото все още за нас абсурда е ежедневие и остава да само да се молим, защото имаме перкрасна страна и невероятно богатство във всякакъв смисъл!
